Загубени работи*


Терминът „индустриална революция“ се използва за първи път през 1799-а в писмо на Луи-Гийом Ото, с което френският дипломат отбелязва радикалните промени, започнали в родината му. Едва ли обаче дори той е вярвал, че светът ще се промени толкова много и завинаги. Аграрната икономика е заменена от индустриална и машините започват да се използват масово в производството на всички стоки. В западния свят капитализмът се установява като доминираща идеология, а това впоследствие променя структурата на обществото не само във Великобритания, където процесът стартира, но и в Америка, Западна Европа, накрая – и по цялата планета. Заради значителните изменения, които настъпват по света благодарение на индустриалния прелом, той много често е сравняван с неолитния – когато номадският начин на живот е заменен от земеделския.

Уроците по история са ни научили, чe успехът на индустриализацията се дължи главно на няколко основни изобретения в периода 1750-1850 г., които развиват дузина основни промишлености – текстилна, химическа, металургична, парна и т.н. По онова време памукът, използван за предене на нишки, става все по-популярен и в един момент търсенето започва да изпреварва предлагането. Благодарение на предачната машина на Джеймс Харгрийвс обаче става възможно изграждането на текстилни фабрики и масовата продукция на нишки от вълна и лен. Парната машина на Джеймс Уат пък спомага за развитието на минния бизнес, където устройството първоначално се използва за изпомпване на вода, а по-късно се прилага и при задвижването на други машини. Не закъснява и развитието на металургията и замяната на дървените въглища с коксо – вещество, съдържащо 80% въглерод – който освен за добиване на мед и олово се използва и за получаване на мек ковък чугун. Строителството на канали, пътища и железопътни линии също се развива с бързи темпове.

Настъпват някои от най-големите промени и в обществото. Разбира се, процесът е както розов, така и сив. Няма как да не се отбележи растежът на поляризацията на социалните статути и уголемяването на дупката между бедни и богати. Повечето от промените обаче са благоприятни и със създаването на повече работни места хората получават поле за изява и развитие. И тъй като градовете се превръщат в индустриални центрове, всички започват масово да мигрират натам, за да работят. Подобряването на общите стандарти на живот води до растеж на световното население и съответно до строителството на все повече нови къщи.

Ако разгледаме растежа на населението и строителството от по-маргинална гледна точка, ще отчетем две неща: увеличава се нуждата от обувки и се построяват повече комини. Така с настъпването на индустриалната революция се развиват две професии, които в днешното модерно общество са почти забравени – на ваксаджията и на коминочистача.

В България индустриализацията и капитализмът идват доста по-късно, но лъскането на обувки и чистенето на комини отдавна съществуват като професии.

Борислав – или Борко, както го наричат всички, е на девет години, когато започва Втората световна война. По това време баща му тъкмо прохожда във ваксаджийския занаят. Работата е добра, защото войниците носят кожени обувки, а по общоприети правила те трябва да бъдат хубаво излъскани. Дали защото няма друга възможност за работа, или защото тази на баща му много му харесва – Борко не си спомня, но когато става на 30, той прихваща ваксаджийския занаят. Сега е на 83 и не спира да практикува професията. За възрастта си изглежда чудесно – на срещата ни идва в панталон с ръб, светлосиньо яке и каскет в същия цвят, на краката – черни кожени официални обувки. Избръснат е гладко и е освежен с незабравимата миризма на силен мъжки одеколон. Макар че обувките му са леко прокъсани отстрани, са идеално излъскани с черна боя. Докато седи зад старото си сандъче, Борко претегля с поглед минувачите в центъра на града. Личи, че четките му са стари, защото са оскубани, а дървените им дръжки са пропукани от времето. Върху сандъчето има няколко кутийки с терпентинова боя и Casablanca, които пази отдавна, защото в днешно време правят само „ментета“. Когато си спомня за времената като „лъскач “ в салона на бившата улица „Жданов” – днешната „Пиротска”, очите на Борко се изпълват с носталгия.

„По времето на комунизма имаше салони за лъскане на обувки. Работехме по две смени и имахме много работа“, спомня си той.

За чистене тогава е взимал 30-40 стотинки, с които е успявал на обед да хапне чорба. Сред нещата, които му е трудно да разбере днес, са модните предпочитания на хората. Не изглежда приятно впечатлен. По негово време, както сам се изразява, да си мъж означавало да си добре избръснат, с костюм и с излъскани черни обувки. Тук се възползва от възможността да даде съвет на младите – не носете тъмни обувки със светъл чорап! Борко никога не е бил от най-словоохотливите хора, но сега има и добро оправдание: „Не виждаш ли, че нямам зъби?!“. После споделя, че той и само още един „беззъб“ като него са оцелелите ваксаджии в София. Конкуренцията е нищожна, но пък няма и клиенти. „Хората много рядко си лъскат обувките. Сега има чепици за три-четири лева, защо им е да се грижат за чифт, който по-лесно ще сменят“, горчиво се усмихва той. Това обаче не го притеснява много, защото е пенсионер и лъскането на обувки е просто хоби и причина да излезе от вкъщи. Колко изкарва? Почти нищо. Взима кой колкото му даде и вместо за чорба събира за … тротоарна такса.

Историята на коминочистача Георги Чолаков е по-различна. За разлика от Борко той е бъбрив, социален, пословичен майтапчия и нещо като звезда в бранша. „Веднъж Гена Трайкова дойде да ме интервюира и докато се опитваше да се качи по стълбата на покрива, й видях гащичките под полата“, хили се Жоро, и ние заедно с него. Когато се срещаме, изобщо не прави впечатление на коминочистач. На краката си има черно-бял Adidas Gazelle, а нагоре е с шушляков анцуг от същата марка. Прилича по-скоро на член от рап групата RUN DMC, отколкото на представител на вехта професия. След малко обаче вече е в униформа – черен гащеризон, черна тениска и черна шапка. В едната ръка държи торба, пълна с инструменти, а в другата носи стълба. Качването по покривите вече му идва малко в повече, но за 60-те си години изглежда в добра форма. Когато стигаме до къщата на съседа, той се качва на керемидите и вече доближил комина, спира и извиква  с всичка сила: „Коминочистача-а-а-а-а!“. Това, споделя по-късно, се прави за реклама. Няма страх от височини, но признава, че веднъж паднал от покрив и трябвало да му „отворят главата“. Белегът, който гордо носи, е не по-малък от 10 сантиметра. Всичко обаче приема с усмивка и от нищото изтрелва: „Човек на 60 е шампион, бе!“

Той не наследява професията от баща си – дипломира се като инженер и дълги години работи в „Метрострой“. Когато системата се сменя, той е подучен от приятеля си Кирил Цочев, бивш министър на търговията, да отвори фирма и да стане коминочистач. Твърди, че оттогава плаща патентен данък и е единственият професионалист в София.

„Като коминочистач изучих децата и припечелвам добре“, казва на висок глас. 

Може и да прозвучи недостоверно, но споделя, че сега си докарва близо 3000 лева на месец, което е няколко пъти над средната заплата. Миналата година е стигал и до 7 хиляди.

Бизнесът му върви добре, защото си е създал име и се е превърнал в медийна звезда. Вкъщи пази архив с всички статии и участия, които има. „Бях и в Шоуто на Слави“, хвали се той. Обича да споделя постиженията си и вниманието, което получава, макар да знае, че причината е в старата му и непопулярна работа. Преди време, разказва, го викнали да се снима в реклама за банка „ДСК”. Трябвало да бъде облечен в униформа и да каже нещо от сорта на „Дядо ми, баща ми, а сега и синът ми практикуват моята професия благодарение на….“. След като разказва идеята на рекламата, избухва в смях. „Най-смешното е, че дядо ми беше музикант, баща ми – търговец, пък аз имам дъщеря!“

Жоро определено е разбрал колко важна е рекламата в модерното общество, но знае, че за да има реклама, трябва да има какво да се рекламира – т.е., трябва да се върши работа. Работата на коминочистача изглежда проста, но не и лесна. Основните инструменти, с които си служи, са няколко вида четки и едно гюле. Четките се използват, когато коминът е плътно запушен, а тежката топка е само за профилактика и се пуска през върха. Жоро споделя, че в България се сещаме да викнем коминочистач чак когато нещата се задръстят. Иначе профилактика трябвало да се прави веднъж годишно. Не се оплаква от липса на работа през цялата година, но най-често хората го викат от октомври до февруари. Той пък предпочита през лятото да е по-ангажиран, защото лошото време го затруднява.

„Моята работа не е мръсна, като тази на разбойниците, а е черна“, отсича Жоро.

Всеки път, когато си спомни щастливите лица на бабите след почистването на комините, нарича професията си „хуманна“. Освен при гореспоменатите баби, Жоро е работил по къщите и на известни личности. Отпушвал е тръбите на Тодор Колев, Венци Димитров, Кирил Цочев и Желю Желев.
На изпроводяк продължава да се хвали с успехите си и признава, че често искат да го пипнат за късмет. Веднъж даже щял да бие някакъв, който се обличал като коминочистач и ходел да проси.  Това за него си е чиста злоупотреба с имиджа на професията. И вместо да каже чао, Жоро извиква в типичния си стил: „Ей! Моята професия никога няма да умре!“

*Текста е публикуван в юлския брой на списание Playboy.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s